Преди всичко, Ючбунар е град в града.

Това е една република от клоуни и една държава от мъченици.

Чавдар Мутафов

Днес пространството около улица „Пиротска“ без съмнение е едно от най-шарените, самобитни и оживени точки в самото сърце на града, запазило и до днес нещо от духа на Стара София. Но, ако нейната източна част от булевард „Мария Луиза“ до Женския пазар и улица „Стефан Стамбалов“ ни навява спомени за онази стара търговска, буржоазна „Пиротска“, където магазините били по-скъпи и по-едри, а дамите от висшето общество се разхождали с новите си европейски дрехи, то от „Христо Ботев“ на изток, тя е съхранила последните остатъци от един от най-бедните, но и най-знаменити исторически квартали на Стара София – „Ючбунар“.

Заемащ приблизително днешната „Зона – Б 18“, в края на XIX и началото на XX век, той се разпростирал на запад и север от десния бряг на Владайската река, на изток от „Опълчеснка“ и на юг от „Ал. Стамболийски“. Заселен предимно с евреи, работници, занаятчии, бежанци и несъстоятелни софийски семейства, Ючбунар се отличавал със своя пролетарски характер и действително бил един от сиромашките квартали на града, който Чавдар Мутафов в своята едноименна гротеска нарича „държава от мъченици“, Вазов в разказа си „Наводнение“, определя като „гето“, а Христо Смирненски – сам израснал сред беднотията и мизерията на работническото предградие – успява майсторски да запечата тъжните „Зимни вечери“ на неговите жители…

„Предградието започваше от моста на днешния булевард Хр. Ботев, гдето е и женският пазар. По него време кварталът Юч Бунар се населяваше от бедната класа и най-вече от евреите. Юч Бунар беше синоним на еврейската беднотия. Малки едноетажни паянтови или гевгирени къщички, разделени една от друга с големи дворища и празни места за строеж, с множество кръчмички, мутафчийници, сарачи, опинчари и малки еврейски дюкянчета, наредени по главната прашна или много кална улица. Бидейки най-низката част на София, този квартал беше нехигиеничен и въпреки всички подобрения, които се направиха, въпреки многото постройки и кооперации, той си остана на втори план. В този квартал и днес остана да живее само непретенциозното население“, спомня си Георги Верин в неговата мемоарна книга „София преди 50 години“, написана през 1947 г.

Заселването на Ючбунар започнало през 1889 г.,  когато по времето на кметуването на Димитър Петков била предприета мащабна градоустройствена трансформация. София трябвало бързо да се превърне от градче с ориенталски вид и кални и мръсни улици в европейска столица от западен тип.

Така евреите били изселени от старата си предосвобожденска махала и били преместени в Ючбунар, който се оформил като новия еврейски квартал, останка от който е Еврейският културен дом на пл. „Възраждане“. Освен тях в Ючбунар парцели за заселване получават и множество бездомници и бежанци, като само 2 години след това там живеят над 1500 семейства и кварталът достига своята естествената граница на север и запад – Владайската река. Така през 1891 г. програмата за предоставяне на парцели на бездомни е прекратена.

Като център на стария квартал, още преди да бъде построена църквата „Св. Никола Софийски“ в началото на миналия век, се оформило пространството около нея, което някога се славило с голяма известност. Наричано Търница, в него могли да се намерят най-различни видове храсти и трънаци, които били обрасли навсякъде. Местността обаче била прочута за друго –  в нея имало един голям буен извор, чиято вода се смятала от населението за свята. „Там софиянци отивали да пият и да се измиват с нея, вярвайки, че ще получат изцеление от разни болести и ще бъдат предпазени от други.“, разказва Райна Костенцева в „София – моят роден град“.

Според предания и легенди, запазени от по-възрасни софиянци, светената вода извирала от три кладенци, всеки от които лекувал различни болести и всъщност тъкмо от там произлиза турското име на квартала Ючбунар, което в превод значи „Три кладенци“.

„За съществуването на тези три кладенеца разказваха стари софиянци, които са ги запомнили и са пили вода от тях. По-късно, след едно от земетресенията, което разтърсило София, водата изчезнала и после вече не се появила. Дълго време преди да се построи днешната църква „Св. Никола“, на същото място веднъж в годината се служеше молебен в чест на светеца.“

Градинката до църквата „Св. Никола“ се запасила като сърце на квартала и по-късно, когато светецът бил наричан от жителите му „Св. Никола Ючбунарски“. В нея съкварталци се събирали всяка неделя, хванати здраво за ръце се впускали в буйно и необуздано хоро. „Това беше единственото забавление на ючбунарци.“, пише Георги Верин.

Друго култово място в квартала била кръчмата „Сивия кон“, датираща още от първите години на заселването на квартала, за чието наименование писателят също разказва. Тя се намирала на ъгъла на улиците „Нишка“ и „Средна Гора“, а неин стопанин бил Манол Гьорев Вучев, който софиянци наричали бае Вуче Фурмата, защото много обичал да яде фурми и винаги имал пред себе си този южен плод… Кръчмата била прочута в цяла Стара София със своите хубави вина и била посещавана от множество видни столичани – чиновници, офицери, генерали, сред които и тогавашните капитани Бендерев и Маринов. Но защо кръчмата се е казвала „Сивия кон“?

„Бае Вуче е бил много амбициозен. Чул, че в Париж имало изложба на коне. Понеже имал хубаво сиво конче, той похарчил много пари да го изпрати в Париж, за да участва на тоя хипически конкурс, белки получи премията. Конят бил изпратен с едно момче, негов бивш слуга, което говорело малко френски. Минали се много месеци, откак момчето и конят бяха заминали, минаха се и години, но Бае Вуче вече нищо не можа да узнае нито за коня си, нито за момчето. И до ден днешен те още не са се завърнали от Париж…“, обяснява писателят.

И както казва Чавдар Мутафов, Ючбунар бил един своеобразен „град в града“. Квартал, който въпреки тежките повели на съдбата, бедността, мизерията, безкрайната нищета, в която пребивавали неговите жители, бил „отвратително интересен“ и него човек, можел да види най-неочаквани и чудновати неща. А днешните „Зони“ и настоящата „Пиротска“ сякаш и до сега са успели да съхранят нещо от тази тъй куриозна своенравност…

Източник: София през вековете: Спомени от Ючбунар, Роберта Колева- София през вековете: Спомени от Ючбунар (tribune.bg)